НЛО (разказ)

Слънцето смяташе да си тръгва, търкаляше се все по на запад, на запад, на запад... Две малки облачета се гонеха из синьото пространството, без да му обръщат никакво внимание.

По това време се връщахме от вечеря в студентския стол. Беше към края на септември. В Благоевград си беше още лято, но вечерите не бяха много топли. Със съквартиранта ми се изкачвахме бавно "по пътя" към общежитието. Непосредствено пред него се намираше училище, обичахме да посядаме на пейките в двора му, да изпушим по някоя цигарка и да поспорим за нещо. Стъмваше се, вече не виждахме залязващото слънце, защото на запад от нас беше разположена масивната червена сграда на общежитието. Но усещахме залеза по цвета наоколо и по рева на щурците.

Пушехме и спорехме, спорехме и пушехме бяло "Victory" - въпросът беше - кой ще спечели шампионската лига тази година. Той беше за "Bayern Munich", а аз за "Internazionale" или нещо от сорта. Кой ще стане голмайстор, кой е най-добрият футболист... И така, докато постепенно не преливахме от сферата на спорта в тази на политиката и разни ми ти там глупости, за да стигнем до изкуството и в частност литературата. Той започваше да ми цитира Пушкин на руски, което мен ме дразнеше. Не обичам руския език, но го говоря, не харесвам английския също, но и него говоря; харесвам френския, испанския, италианския, но дума не подбирах тогава и може би затова и ги харесвах. Спорейки за всевъзможни неща стигнахме някак до "В един есенен ден по шосето" и неусетно се заговорихме за НЛО, когато пред нас се приземи неидентифициран летящ обект. Ние стояхме втрещени, не можейки да повярваме в това, което се случваше. Сигурен съм, че не всички хора ще повярват в това, което ще разкажа, но аз пък няма да се опитвам да ги убеждавам в нищо.

Летящият обект не беше като по филмите. Беше по-истински от тях и най-важното; не беше на кино, а пред очите ми(ни). В първия момент стояхме и гледахме втрещени. Не мислех нищо. Нищо. Страх, възбуда, самосъхранение, паника, истерия, но най-силно беше любопитството, заради което останахме.

От нещото слязоха двама - единият беше гигантско насекомо, а другият си изглеждаше нормален - като човек. "Здравейте!" - заговориха на български език. "Аз съм Замза"- проговори насекомото. "А аз съм Стивън Дедалус" - изговори на съвсем чист български човекoизглеждащият.

Супер странна работа. Да бяхме взимали някави наркотици, не бяхме. Не! Да халюцинирам? Бяхме двама, а после историята ни беше еднаква и на двамата. Сега, след толкова време, не знам как да нарека случилото се: срещи от трети вид? Не! Просто, защото ги бях срещал и преди, не на живо, но ги познавах. Да бяха НЛО като НЛО - може би. Не бяха и обикновени хора. Но най-странното от всичко, поне за мен, беше, че говореха на български език; Грегор Замза и Стивън Дедалус говореха на български език. Това ако го споделя сега с някой, нали се сещате къде ще ме пратят. То на вас ви изглежда странно, та какво остава за някой страничен (не)читател(реципиент)слушател(приятел). Но ви казвам - "Честна пионерска" - така беше.- Грегор Замза и Стивън Дедалус ми говореха на български език. Не, извинявам се не пионерска, защото точно щях да ставам пионерче и социализма взе, че се сгромоляса и от него ми остана само чавдарската (забележете) синя връзка. Всъщност какво толкова ми беше странно, че Замза и Дедалус ми говореха на български. На много хора не им се вярва, ама казвам ви. Те говореха на български. Не на (интернационалния) английски, не на (поетичния) френски, не на (оперния) италиански, не на (красивия) испански, не на (трудните) китайски или японски, не на (пушкиновия) руски, не на (българския) македонски, не на (псуващия) сръбски, не на (гьотево-шопенхауерово-ницшеано-хайневски-мановския) немски, не на (разваления немски) холандски, не на (мохабетчийския) турски, не на кой да е, а на моя български език, на езика на: Кирил и Методий, Климент Охридски, Константин Преславски, Черноризец Храбър...

Какво да ви кажа - супер странна работа. Всичко бях очаквал от извънземните, очаквах да ги срещна някога - беше въпрос на време - но те да са Грегор Замза и Стивън Дедалус и да говорят на български, беше малък шок за мен. А представяте ли си американците като разберат, че извънземните не говорят английски и не идват, да ни завладяват (което тогава не знаех), как ще се почувстват. Язък за всички филми на Спилбърг и за спасяването на света.

Без да се усетя съквартирантът ми им проговори: "Откъде идвате?" - гласът му не трепна, дори за миг. "Идваме от Изворът на белоногата." - беше някак механично с леко метален нюанс в гласа и съвсем сериозно. Защото на мен такъв отговор не ми изглеждаше сериозен. "Какво е това?" - попита моят съквартирант, с изкривена мимика? "Така се казва нашата планета, оттам идваме. Нали това попита току-що?- беше уверен в думите си Стивън, който имаше съвсем човешки жестове и мимики. В този момент и аз се престраших да се включа в разговора. Сигурно ми е личало много колко се притеснявам - като на родителска среща, когато си изправен до родителите ти, а учителите те киснат. "Вие знаете ли какво е "Изворът на Белоногата"? - измрънках аз двусмислено. "Ами да, това е името на планетата, откъдето идваме." Докато буболечката (Замза) изговаряше тези думи, аз вече не знаех какво да си мисля, бях тотално объркан и исках да се събудя от натрапчивия сън. Но Стивън съвсем необезпокояван заговори с металния си глас: "Чухме ви, че спорите за футбол. И искахме да ви запитаме някои неща." - пак беше на български език, което някак ме караше да се гордея - за малко поне. Ако бяха кацнали в Турция сигурно щяха да говорят на турски... "Не!" - извика Стивън "...ние знаем само този език, ние сме още деца". Така и не разбрах какво искаше да каже с това - "ние сме още деца", сигурно като поотраснат и започват да говорят всички езици? "Да!" - пак издрънча механично Стивън. Но защо говореха на български така и не разбрах, защото се заговорихме за футбол (не американски футбол, а за European soccer). Интересуваха ги съвсем обикновени неща. Снощи не успели да гледат мачовете от "Шампионската лига", чули ни, че си говорим за футбол и решили да слязат и да ни питат за резултатите, за което родителите им щели да ги затворят завинаги на тяхната планета, задето ни се били показали, но те искали да рискуват. Разбраха каквото ги интересуваше и си тръгнаха без дори да се сбогуват, както се появиха, така и изчезнаха. Със съквартиранта ми дълго стояхме загледани в небето, без да сме способни да кажем каквото и да било. Същата тази нощ спахме непробудни и на сутринта ни беше много трудно да различим дали беше реално или сън? Но имаше нещо нереално винаги. И двамата или бяхме сънували един и същи сън, или бяхме срещнали НЛО. И двете са еднакво абсурдни, но затова е литературата, за да ни помогне в разрешаването на такива случаи, както д-р Уотсън е помагал на Шерлок Холмс в разнищването на заплетени случаи.

Александър Чобанов